Аргументите за транснационални референдуми в Европейския съюз

За 62-ри път от половин век гласоподавателите в страна в Европа получават възможност на 27 септември да решат европейски въпрос в урната. Тези референдуми обаче все още са много национални въпроси и не компенсират липсата на популярни гласове на общоевропейско равнище, пише Бруно Кауфман, автор на наскоро публикувания Европейски паспорт за демокрация.   

Изображенията преди гласуването на 27 септември в Швейцария на трудово споразумение с Европейския съюз са толкова сурови, колкото обикновено. Плакатите на кампанията показват рисунката на работещ човек с колан, съдържащ звезди на ЕС, който смазва с голямото си дъно червено-бялата карта на Швейцария. С това изображение политическите сили зад гражданската инициатива за „умерена имиграция“ искат да подчертаят натиска от споразуменията за свободно движение, договорени преди повече от 20 години от Швейцария и Европейския съюз.

Оттогава различни аспекти на този режим на свободно движение бяха подложени на политически дебати както в парламентите, така и сред хората. Докато 67,5 % от швейцарските гласоподаватели одобриха първоначалното споразумение, през 00-те години на миналия век няколко разширения — особено за новите държави членки в Централна Европа — привлякоха положително мнозинство от 53—59 % в други четири народни гласа. Въпреки това през 2014 г. гражданска инициатива за ограничаване на тези свободи („инициатива за масова имиграция“) пое тънка победа, която доведе до поредица от прецизиране на деликатните отклонения между Европейския съюз и Швейцария, държава, която не е членка на ЕС, включително предстоящото гласуване на 27 септември.

„Швейцария е много европейска — и Европа стана много по-швейцарска“

„Никоя друга държава в Европа не предлага толкова много инструменти и процедури за пряко участие на гражданите в процеса на вземане на решения като Швейцария„, казва Золтан Палигер, професор по политически науки в университета „Андраси“ в Будапеща. Заедно с колеги от цяла Европа той допринесе за изготвянето на подробен доклад, поръчан от Европейския парламент, в който се прави оценка на използването и бъдещето на пряката демокрация в Европа и на тема: „Но когато става въпрос за европейски въпроси, Швейцария е много европейска — и Европа стана много по-швейцарска“, коментира Палингер, като се позовава на факта, че от 1972 г. насам почти 30 държави са гласували на национално равнище по въпросите на европейската интеграция.  

Предшественикът на днешния Европейски съюз (който получи наименованието си през 1992 г.) е Европейската общност за въглища и стомана (създадена през 1952 г.), която се е развила (през 1957 г.) в Европейската икономическа общност. Основателите на този процес за преодоляване на конфликтите между народите, довели до много войни през първата половина на 20-и век, не харесват идеята за пряко включване на гражданите в процеса на вземане на решения. Техният проект е насочен срещу националистическото насилие от миналото — нещо, което по основателни причини се радва на голяма легитимност сред следвоенните европейци. Въпреки това в началото на 1960-те години френският президент Charles de Gaulle започна да разбира, че всяка по-нататъшна интеграция на европейско равнище ще изисква пряко одобрение от гражданите:

„Европа ще бъде родена в деня, в който различните народи принципно решат да се присъединят. Това ще изисква референдуми“, заяви де Гол.

Конституционно изискване — или просто подходящо

Вследствие на това на 23 април 1972 г. беше организиран първият национален референдум за Европа във Франция. През същата година ирландските, норвежките, датските и швейцарските граждани също биха могли да имат пряко влияние по европейски въпрос. След това европейското отваряне към съвременната пряка демокрация получи възможност повече хора да участват във вземането на решения: „Видяхме различни видове и логики на европейските референдуми“, казва изследователят на университета в Цюрих Фернандо Мендес, един от съавторите на проучването на Европейската комисия относно референдума: „Много бюлетини са задължителни от конституционна гледна точка, например в Ирландия, докато други просто са подходящи, например когато дадена държава иска да стане член на Съюза“. Други процеси на гласуване, задействани от малцинство чрез гражданска инициатива или от правителство, подложено на натиск — както в случая с решението на британския министър-председател Дейвид Камерън да проведе консултативно становище във връзка с Брексит — „са много по-тромави „, казва Фернандес, тъй като „последиците могат да бъдат отворени за различни политически тълкувания“.

В исторически план мнозинството — около две трети — от националните референдуми за Европа одобриха предложените стъпки за интеграция. „Открихме поне три големи предимства от това гражданите да отговарят за Европа“, казва Алоис Щуцер, професор по политическа икономика в Базелския университет: „Европейският проект придобива легитимност, пътят на интеграцията е в съответствие с предпочитанията на хората и участващите граждани придобиват знания по въпроса“, твърди Щуцер, чиито проучвания показват, че по някои европейски въпроси средностатистическият швейцарски гражданин е по-добре информиран от средния член на германския Бундестаг. Както и много други учени по европейски въпроси, Щуцер би приветствал създаването на общоевропейски референдум:

„Подобен транснационален процес на народно гласуване несъмнено ще укрепи Европейския съюз и ще го направи по-способен да се справи с големите глобални предизвикателства.“

Както отбеляза ирландският кореспондент на ЕС Dan O’Brien, „инжектиране на доза човешка драма в технократския механизъм за интеграция в ЕС“.

Бъдещето на Европа и съвременната пряка демокрация

62-ият национален референдум по европейски въпрос, който ще се проведе на 27 септември, се намира на друг кръстопът на европейската история: Тази година 27-членният блок на държавите се надява да приключи често болезненият процес за излизане на Обединеното кралство от ЕС и за започване на „Конференцията за бъдещето на Европа“, която се събира за първи път след Конвента за бъдещето на Европа за периода 2002—2003 г.

„Искаме да насърчим активното участие на гражданите в този процес“,

заяви хърватският държавен секретар по европейските въпроси Андрея Метелко-Згомбич по-рано това лято. И все пак, въпреки нормативния и емпиричен аргумент за използване на процеса на референдуми в европейската политика, много водещи политици — главно сред дългогодишните политически лагери, социалните демократи и консерватори — все още са много скептични по отношение на споделянето на властта в Европа със своите гласоподаватели.

Преди две десетилетия в Конвента за бъдещето на Европа, който от своя страна беше резултат от народен вот, ирландският „не“ на Договора от Ница, обсъди цял набор от инструменти за инициатива и референдуми, които да бъдат въведени на равнището на ЕС. В крайна сметка членовете на Конвента гласуваха в подкрепа на тези реформи, а председателят на Конвента — бившият френски президент Giscard D’Estaing, в качеството му на пазител на достъпа за правителствата на държавите членки — наложи вето на тази стъпка. Вместо това той предложи създаването на общоевропейски процес на гражданска инициатива, който предлага на един милион граждани от поне седем различни държави членки възможността да представят законодателни предложения на Европейската комисия — „първа крачка към транснационална пряка демокрация“, тъй като Maja Setäla, професор по политически науки в Университета в Турку във Финландия, я описва. От създаването му през 2012 г. са стартирани около сто европейски граждански инициативи. Последното, наречено „ Право на лечение“, се занимава с настоящата криза с COVID-19, а едно от първите подобни предложения поиска от Европейската комисия да сложи край на свободното движение с Швейцария — нещо, което Швейцария може сама да реши в края на септември.